От скоро посещавам психолог и след сеансите ми с него се замислих над доста важни неща, които до сега ми бяха убягвали.
През целия си живот се опитвам да угодя на хората около мен - родители, шефове, гаджета... изобщо да изпълня това, което се изисква от мен... без изобщо да се замисля какво искам аз. Не знаех какво искам точно защото се стремях да правя всички около мен щастливи (макар, че никой не се интересуваше от това аз как се чувствам).
Оказа се, че в стремежа си да изпълнявам прищявките на всички около мен аз съм изгубила напълно себе си. Аз не знаех какво искам, не знаех какви са целите и желанията ми - следвах команди и предварително разчертани пътеки, през които дори и да преминавах, хората, на които угаждах отново не бяха щастливи и продължаваха да изискват и да мрънкат, да недоволстват и да ме карат да изпитвам още по-голямо чувство на вина.
А моята цел ли? Моята цел беше да правя всички около мен щастливи - без значение, че аз не бях. Все пак на никой не му пукаше аз как се чувствам. Важното беше хората около мен да са щастливи и доволни - а те и без друго никога не бяха. Оказа се, че каквото и да правя все не беше достатъчно... и накрая.. накрая ми писна. Омръзна ми да се боря за нечие чуждо внимание, омръзна ми да се моля за комплименти, за една мила дума, защото знаех, че така или иначе отново ще отнеса поредната критика. Та нали цял живот ме бяха сравнявали с чуждите деца и как от мене нищо не ставало (нищо, че родителите на тези деца имаха много по-големи финансови възможности и подковаваха бъдещето на децата си по този начин). А аз... какво правех аз ли? Ами борех се сама, работех и се съсипвах от работа, защото знаех, че няма да получа помощ от никъде.... а не само, че не получавах помощ, но дори и морална подкрепа не получавах Отново ми се набиваха поредните комплекси как нямало да постигна нищо, без значение колко силно опитвах.
И в един момент просто изпуших.... казах си, че ми писна цял живот да се боря за одобрението на хора, които преследват своите болни амбиции и са ги фокусирали върху мен.
Реших, че каквото и да сторя така или иначе никой няма да е доволен от мен, та за това (както и психолога ми каза) реших да подхождам малко по-егоистично и да се опитвам да правя себе си щастлива, не да мисля постоянно за другите.
Например когато съм с 40 градуса температура и пред пневмония да не настоявам да ходя на работа (докато колегите ми за една настинка си пускат болнични от по няколко седмици). Да се науча да казвам "не" когато някой иска нещо от мен, да се науча да отстоявам себе си и да бъда щастлива с това, което съм и от това, което съм постигнала... нищо, че никой около мен не е. Имам още доста часове от терапията, ще видим какво ще се случи... но за сега, нещата се развиват добре.